Беше дъждовен ден и тя гледаше как капките дъжд се стичаха по леко зацапаните прозорци. Напомниха й как могат старите прашни натрупани неща в душата й да бъдат пречистени. Искаше да вали… просто да завали и там, където имаше нужда тя. Дъждът за нея носеше онази меланхолия, която бе способна да й върне спомени за стара любов, да я изпрати в размисли за сегашна и за мечти за бъдеща. Заслушна в леките звуци на радиото, мислите й прескачаха точно както станциите – от една песен на друга.. от една любов на друга. Отпи последната глътка ароматното, силно и горчиво кафе.. с лек замах отвори гардероба, търсейки нещо червено. Свети Валентин беше в навечерието и я подканяше към всички възможни любовни нагласи. Сред много червени нюанси тя избра най-яркото, в нежна пола.. черна очна линия за зелените си очи и червено червило за жадните си за любов устни. Дъждът навън за момента беше спрял. С бавни крачки, бързо туптящо сърце и затъен дъх вървеше и искаше просто да ги гледа… как пристигат и как заминават. Точно като всяка любов, която идва .. оставя каквото може и взима каквото й се даде и потегля към следващата гара, на която да спре. Пътниците й напомняха за чувствата, които се обменят… а броят им понякога повече, понякога по-малко, взависмост от влака. Стоеше и чакаше да дойде следващия, наблюдаваше хората около нея, непознати..свързащи ги едно познато чувство – онова за любовта. Не след дълго влакът пристигна, а дъждът отново заваля.
